Връщам се към темата от понеделник за истинността в един глобален свят. Какво се случва след края на големите разкази, когато всичко се разпада на безкрайно множество от микронаративи? Когато всяка форма на живот определя своя идеал? Не съществува само едно значение, а безкрайно множество такива, всички те културно, езиково или исторически конструирани. Истината, красивото, доброто или също политически желаното вече не са универсални, а само културно относителни. И също несъизмерими. И всяка култура има еднакво право на съществуване с останалите. Кое е ценност тогава? И как тези безкрайно различни култури и техните конструкции за ценност могат да влязат в диалог една с друга, да съжителстват?
Сигурна съм, че можете да предложите решения. И аз предлагам моето:
Една от възможностите за решаване на проблема за несъизмеримостта на културите (и техните ценности) след разпадането на големите разкази е фигурата на „либералния ироник”. Според Ричард Рорти: „Либералите са хора, които смятат, че жестокостта е най-лошата ни проява. С думата ‘ироник’ наричам човека, който е готов да приеме случайността на своите най-важни вярвания и желания – някой, който е готов да изостави идеята, че тези важни вярвания и желания са свързани с нещо отвъд времето и случайността.” Ироникът следователно приема, че неговата собствена форма на живот е само относителна, случайна, не претендира за универсална истина, и не смята, че тя трябва да е общоприета, да се налага на различните от нея форми на живот. Интелектуалецът-ироник не вярва „в някакъв ред отвъд времето и промяната, който едновременно определя смисъла на човешката екзистенция и установява йерархия от отговорности”. Иронията от този вид всъщност засилва нашата чувствителност към другите, към техните вярвания и желания. Либералните ироници са хората, които засилват чувствителността към „отделните детайли на болката и унижението на други, непознати хора”. Либералният ироник следователно е фигура, която позволява едновременно да се отърсим от есенциализма на големите разкази и да намерим решение на моралния проблем, който се поставя от тяхното разпадане.
Опитайте се да предложите друго решение. Или поне коментирайте моето. И по този начин потренирайте за изпита. Все пак не очаквам от вас да демонстрирате изключително добра памет, а мислене. А в най-добрия случай критика!
четвъртък, 12 февруари 2009 г.
понеделник, 9 февруари 2009 г.
Какво е „големият разказ” по Лиотар?
В отговор на въпроса от анкетата, първо трябва да се запитаме дали големият разказ е критика. Критика на какво? Големият разказ е тотализиращ или универсален обяснителен модел, модел на всичко. Т.е. той нищо не критикува, нищо не променя, нищо не развенчава, а само дава отговорите на всички въпроси – за миналото, за бъдещето, за истината, за красивото и възвишеното, за доброто, за героичното...
Големите разкази или метаразказите (фр. „мétarécit”, англ. "grand narratives”) са модел на линейно целеустременото време, при които рационалните действия на историческите субекти се предават като постижения на следващото поколение и така докато историята не постигне своята отдалечена и идеализирана крайна цел, която може да бъде еманципацията на разума (в големия разказ на Просвещението), освобождението на работниците (Маркс), еволюцията на видовете (Дарвин), един по-добър и по-справедлив свят (в големия разказ на социализма, на религията) и т.н. Тези цели се тълкуват като универсални и безвъпросни истини, което на свой ред позволява големите разкази да се използват за легитимиране на разнообразни проекти (научни, социални, политически).
Лиотар определя "постмодерното" като недоверие в метаразказите. Според него този вид наративи губят от своята убедителност и са неспособни да предоставят адекватна представа за света. Станали сме чувствителни към различието, многообразието, несъизмеримостта на изповядваните от нас убеждения, желания. Онази далечна идеализирана цел се разпада на множество отделни, малки цели, в зависимост от волята и желанията на всеки отделен, еманципиран от Просвещението, субект. Постмодерността заменя тотализиращия голям разказ с безкрайно множество от микро-разкази, където просто всичко е възможно или всичко става („anything goes”). Моделът на метанаративите е заместен от модела на езиковите игри на Витгенщайн, които са едновременно език и практика (форма на живот) и правило на самите себе си.
Какъв е моделът на истинност в един глобален свят? Универсалната и вечна истина на големия разказ? Или фрагментарната, но многолика истина (истини?) на безкрайното множество от езикови игри? Зависи какво разбирате под глобален свят. Аз разбирам съвременният свят, който отдавна се е разпаднал на множество светове (и за мен не това е верният отговор на анкетата, аз залагам на г)моделът на истинност в модерната епоха). Има обаче автори – теоретици на глобализацията – които твърдят, че светът е плосък. Че вследствие на средствата за комуникация и транспорт, глобалният пазар и т.н., светът се е уеднаквил… и вероятно отново живеем в един уеднаквен и еднообразен глобален свят, в който се движим към една идеализирана, но вече не така далечна цел … Демокрация? Консумация? Просперитет? ( или също социална държава, човешки права, списъкът с възможностите може да е безкраен) Така че и вашият отговор става верен.
Да приемем временно моята хипотеза – за разпадането на истинността в микронаративи.
Ако в този многообразен и разнолик фрагментиран свят на микро-разкази всеки е свободен да съществува в собствената си езикова игра/форма на живот, тогава как е възможно съвместното им съществуване? Има ли съизмеримост на световете? Могат ли те да живеят заедно? И каква е нормата? Какво се случва с регулативните идеали? Иначе казано, може ли човечеството да живее без идеали?
(следва продължение)
Големите разкази или метаразказите (фр. „мétarécit”, англ. "grand narratives”) са модел на линейно целеустременото време, при които рационалните действия на историческите субекти се предават като постижения на следващото поколение и така докато историята не постигне своята отдалечена и идеализирана крайна цел, която може да бъде еманципацията на разума (в големия разказ на Просвещението), освобождението на работниците (Маркс), еволюцията на видовете (Дарвин), един по-добър и по-справедлив свят (в големия разказ на социализма, на религията) и т.н. Тези цели се тълкуват като универсални и безвъпросни истини, което на свой ред позволява големите разкази да се използват за легитимиране на разнообразни проекти (научни, социални, политически).
Лиотар определя "постмодерното" като недоверие в метаразказите. Според него този вид наративи губят от своята убедителност и са неспособни да предоставят адекватна представа за света. Станали сме чувствителни към различието, многообразието, несъизмеримостта на изповядваните от нас убеждения, желания. Онази далечна идеализирана цел се разпада на множество отделни, малки цели, в зависимост от волята и желанията на всеки отделен, еманципиран от Просвещението, субект. Постмодерността заменя тотализиращия голям разказ с безкрайно множество от микро-разкази, където просто всичко е възможно или всичко става („anything goes”). Моделът на метанаративите е заместен от модела на езиковите игри на Витгенщайн, които са едновременно език и практика (форма на живот) и правило на самите себе си.
Какъв е моделът на истинност в един глобален свят? Универсалната и вечна истина на големия разказ? Или фрагментарната, но многолика истина (истини?) на безкрайното множество от езикови игри? Зависи какво разбирате под глобален свят. Аз разбирам съвременният свят, който отдавна се е разпаднал на множество светове (и за мен не това е верният отговор на анкетата, аз залагам на г)моделът на истинност в модерната епоха). Има обаче автори – теоретици на глобализацията – които твърдят, че светът е плосък. Че вследствие на средствата за комуникация и транспорт, глобалният пазар и т.н., светът се е уеднаквил… и вероятно отново живеем в един уеднаквен и еднообразен глобален свят, в който се движим към една идеализирана, но вече не така далечна цел … Демокрация? Консумация? Просперитет? ( или също социална държава, човешки права, списъкът с възможностите може да е безкраен) Така че и вашият отговор става верен.
Да приемем временно моята хипотеза – за разпадането на истинността в микронаративи.
Ако в този многообразен и разнолик фрагментиран свят на микро-разкази всеки е свободен да съществува в собствената си езикова игра/форма на живот, тогава как е възможно съвместното им съществуване? Има ли съизмеримост на световете? Могат ли те да живеят заедно? И каква е нормата? Какво се случва с регулативните идеали? Иначе казано, може ли човечеството да живее без идеали?
(следва продължение)
вторник, 3 февруари 2009 г.
Обяснение и разбиране
по последния въпрос от анкетата: Какво е "спорът за метода"? - верен отговор с): противопоставянето на обяснение и разбиране
“Спорът за метода” се подема от неокантианството на границата на XIX-ти и XX-ти век. Неокантианците правят първите опити за философско обосноваване на отделен род дисциплини, обединяващи история, класически изследвания/филология, изкуствознание, литературознание, събирателно наричани „науки за историята” (или историка), „науки за духа” (според спорния превод на moral sciences), „науки за културата” (Рикерт). Към този момент, полето на епистемологията е доминирано от двутомното съчинение на Джон Стюарт Мил Система на логиката, в което се извежда индукцията като единен метод за научно познание (за всички науки). Ето как Дж. Ст. Мил определя каузалното обяснение: “Един индивидуален факт се смята за обяснен когато е посочена неговата причина, т.е. като се изведе законът или законите за причинност, на чието осъществяване той е резултат.” Причинното обяснение в науката следователно се състои в подвеждането на индивидуални случаи под хипотетично приети общи закони на природата, включително на “човешката природа”. Съответно по отношение на телеологични или крайни обяснения, т.е. опитите фактите да се разглеждат в термините на намерения, цели и целесъобразност, или се твърди че са ненаучни, или след съответното “очистване” от психологични и “духовни” остатъци, те да бъдат свеждани до каузални обяснения.
Първата стъпка в опита за обосноваване на науките за духа е отхвърлянето на методологическия монизъм (постулатът за индукцията като единен метод за научно познание). Винделбанд разделя науките на номотетични и идеографски. Дилтай на свой ред „възкресява” методологическата дихотомия обяснение – разбиране (Erklären - Verstehen), първоначално формулирана от Дройзен (1858г.).
Всяко обяснение може да послужи на разбирането, но разбирането има също и един психологически момент, който не се съдържа в обяснението. Първоначално се акцентира именно на психологическия момент и Зимел е този, който пръв тълкува разбирането като форма на “вчувстване”. Емпатията е всъщност пресъздаване в ума на изследователя на общата умствена атмосфера или мислите, чувствата, мотивациите, на обектите на изследване (атмосфера – защото не е задължително тези обекти да са живи същества, които имат чувства, мисли, мотивации, може да са артефакти продукт от напластявание на смисли, чувства, мотивации в една обща атмосфера – напр “духът на времето”).
Разбирането, за разлика от обяснението, се свързва с интенционалността. “Това което разбираме, са целите и намеренията на даден агент, смисъла на даден знак или символ, значението на дадена социална институция или религиозен ритуал.” (von Wright 1971) Трябва също така да се разграничава психологическият момент, съдържащ се в романтическата теория за разбирането от херменевтичното разбиране, което е “повече семантична, отколкото психологическа категория”.
Допълнение: дебатът намира продължение и продължава да е жив в епистемологията на социалните науки на XXв., като отначало логиката на историческото знание е преразгледана от Карл Хемпел (1942), а после е подет в традицията на аналитичната философия на действието от Георг Хенрик фон Райт. Прагматистка интерпретация на дебата е предложена от Карл-Ото Апел. (последното е само за информация, ако продължите да се интересувате).
von Wright, Georg Henrik, 1971 Explanation and Understanding. Cornell, Ithaca, New York.
Hempel, Carl Gustav 1942 “The Function of General Laws in History.” Journal of Philosophy 39.
Apel, Karl-Otto 1984 (1979) Understanding and Explanation: A Transcendental-Pragmatic Perspective. The MIT Press.
Zaccaî-Reyners, Nathalie (éd.), 2003 Explication – Compréhension : Regards sur les sources et l’actualité d’une controverse épistémologique. Bruxelles, Éditions de l’Université de Bruxelles.
“Спорът за метода” се подема от неокантианството на границата на XIX-ти и XX-ти век. Неокантианците правят първите опити за философско обосноваване на отделен род дисциплини, обединяващи история, класически изследвания/филология, изкуствознание, литературознание, събирателно наричани „науки за историята” (или историка), „науки за духа” (според спорния превод на moral sciences), „науки за културата” (Рикерт). Към този момент, полето на епистемологията е доминирано от двутомното съчинение на Джон Стюарт Мил Система на логиката, в което се извежда индукцията като единен метод за научно познание (за всички науки). Ето как Дж. Ст. Мил определя каузалното обяснение: “Един индивидуален факт се смята за обяснен когато е посочена неговата причина, т.е. като се изведе законът или законите за причинност, на чието осъществяване той е резултат.” Причинното обяснение в науката следователно се състои в подвеждането на индивидуални случаи под хипотетично приети общи закони на природата, включително на “човешката природа”. Съответно по отношение на телеологични или крайни обяснения, т.е. опитите фактите да се разглеждат в термините на намерения, цели и целесъобразност, или се твърди че са ненаучни, или след съответното “очистване” от психологични и “духовни” остатъци, те да бъдат свеждани до каузални обяснения.
Първата стъпка в опита за обосноваване на науките за духа е отхвърлянето на методологическия монизъм (постулатът за индукцията като единен метод за научно познание). Винделбанд разделя науките на номотетични и идеографски. Дилтай на свой ред „възкресява” методологическата дихотомия обяснение – разбиране (Erklären - Verstehen), първоначално формулирана от Дройзен (1858г.).
Всяко обяснение може да послужи на разбирането, но разбирането има също и един психологически момент, който не се съдържа в обяснението. Първоначално се акцентира именно на психологическия момент и Зимел е този, който пръв тълкува разбирането като форма на “вчувстване”. Емпатията е всъщност пресъздаване в ума на изследователя на общата умствена атмосфера или мислите, чувствата, мотивациите, на обектите на изследване (атмосфера – защото не е задължително тези обекти да са живи същества, които имат чувства, мисли, мотивации, може да са артефакти продукт от напластявание на смисли, чувства, мотивации в една обща атмосфера – напр “духът на времето”).
Разбирането, за разлика от обяснението, се свързва с интенционалността. “Това което разбираме, са целите и намеренията на даден агент, смисъла на даден знак или символ, значението на дадена социална институция или религиозен ритуал.” (von Wright 1971) Трябва също така да се разграничава психологическият момент, съдържащ се в романтическата теория за разбирането от херменевтичното разбиране, което е “повече семантична, отколкото психологическа категория”.
Допълнение: дебатът намира продължение и продължава да е жив в епистемологията на социалните науки на XXв., като отначало логиката на историческото знание е преразгледана от Карл Хемпел (1942), а после е подет в традицията на аналитичната философия на действието от Георг Хенрик фон Райт. Прагматистка интерпретация на дебата е предложена от Карл-Ото Апел. (последното е само за информация, ако продължите да се интересувате).
von Wright, Georg Henrik, 1971 Explanation and Understanding. Cornell, Ithaca, New York.
Hempel, Carl Gustav 1942 “The Function of General Laws in History.” Journal of Philosophy 39.
Apel, Karl-Otto 1984 (1979) Understanding and Explanation: A Transcendental-Pragmatic Perspective. The MIT Press.
Zaccaî-Reyners, Nathalie (éd.), 2003 Explication – Compréhension : Regards sur les sources et l’actualité d’une controverse épistémologique. Bruxelles, Éditions de l’Université de Bruxelles.
събота, 31 януари 2009 г.
Какво е деконструкция и къде сбъркахме?
(писмо до Шишо Бакшишо)
Деконструкцията? … Освен че е повтаряща се дума от пост-структуралисткия жаргон, любим похват на много континентални философи и отвъдокеански литературни теоретици, както впрочем и техника за изтезание на студенти, деконструкцията е преди всичко начин на четене на текстове. При това деконструктивният прочит е винаги критически.
Какво означава това? Деконструкцията си поставя за цел да извади наяве онези изначални допускания, които изграждат мисленето и които присъстват в текста, без да са заявени. Става дума за модели на мисленето, но също за лингвистични, философски, социо-институцинални, политически, културни модели. Всички те играят ролята на дълбинни структури и се проявяват под формата на двойки опозиции (тъкмо затова деконструкцията е „структуралистки жест”, както пише Дерида до проф. Исузу). Следователно деконструктивният прочит първо изважда на преден план двойките опозиции на мисленето, независимо дали те са ясно формулирани в текста за анализ или не. След това идва ред на „разтурянето, разлагането, декомпозиране, деседиментиране на структури”. И тук е ключовата разлика със структурализма.
Защото за структурализма структурите са универсални, вечни и неизменни, важащи в еднаква степен навсякъде, за всекиго и за всички. Затова и структуралният анализ е а-историчен. Пост-структурализмът не търпи подобна претенция за универсализъм, сякаш структурите са вродени или „по природа дадени”, естествени и неподлежащи на питане. Защо нещо се приема за очевидно, логично, за здрав разум, за валидно за всички? То е прието за такова в някакъв конкретен културно-исторически контекст. Защо и как се е получило така, как се е утвърдила (или седиментирала) дадена структура на мисленето, е задачата на една историческа реконструкция: „Вместо да се разруши, трябваше да се разбере как се е конструирал някакъв ‘ансамбъл’ и затова – да се реконструира.” (отново цитирам писмото на Дерида до проф. Исузу). Деконструктивният прочит ще покаже, че тези структури са конструирани. Плод на нечий замисъл (и интереси), политически план, историческо развитие, философска концепция, случайно стечение на обстоятелствата… Принадлежащи на една епоха, място, континент, нация, еманципативен проект… т.е. не са същностни, а само културно относителни.
Какво прави Едуард Саид в откъса за Кючюк Ханъм? Изважда на преден план двойките опозиции и след това показва как едната половина има превес над другата. За него е лесно – „това са историческите факти на господство”, които Флобер само превежда в света на литературата (т.е. във въображаемия дискурс за ориента). От неговата деконструкция става ясно, че това не са структури на мисленето за ориенталката, а структури на господство.
Какво трябваше да направите вие с откъса на онзи лорд (на когото за отмъщение все му забравям името)? Да изведете двойките опозиции и след това да ги поставите под въпрос, или да покажете празното място в структурата, да я направите да се разпадне. На първо място при опозицията рационалност – нерационалност (хаотичност, нелогичност, лъжливост – всеки го е формулирал различно). Защо рационалността е идеал? Защо тя е в привилегированата позиция от двойките противоположности? Как е конструиран този идеал? Това е идеалът на европейското Просвещение – ето го моментът на реконструкция. И оттам този идеал е само културно относителен (принадлежи на запада, а не е универсален). Или западът се опитва да наложи на изтока своя модел на мислене, своята еволюция на философски идеи, своят идеал за прогрес и т.н. и затова поставя ориенталеца в позицията на слабоумния „друг”.
Много от вас са успели да направят деконструкция на този текст, но по друг начин (без да изтъкнат, че рационалността е европейски идеал и как той е конструиран през Просвещението).
За европеизма на Гълъбов обаче никой не е постигнал успех (дали защото този идеал е прекалено близък до нас, за да го деконструираме). Оставям настрана опитите да се сглоби някакъв смислен текст от волни разсъждения по есето на Гълъбов (сторило ви се е лесно и сте оставили въображението си да работи, но без да спазвате изискванията на задачата!). Много от вас са се допитали до текста на Дерида все пак, и що годе имат представа какво е деконструкция. Някои дори са откроили двойки опозиции. Въпреки това остава представата за Европата и европеизирането като някаква същност (дори заплаха). Оставате при тезата на Гълъбов, че това е императив за развитието на България, че е логично, повеля на здравия разум, съдба. А тъкмо това трябваше да деконструирате. Как се е изградила тази представа? Как е конструиран този проект? Дали не е част от националното възраждане? Или е проект за модернизация? Или също възможно ли е да има модернизационен проект (след като всички толкова обръщате внимание на навлизането на предметите от бита, явно модернизацията ви е по-близка перспектива), който да не е свързан с европеизма? Тук не става дума за политическа перспектива, а за идеологически конструкти. Как става така, че европеизмът става ценност? Тук, в България, през 30-те години на миналия век.
Това най-общо по въпроса за деконструкцията, в отговор на Шишо Бакшишо. А къде е сбъркал всеки един от вас е индивидуален въпрос – общи грешки няма, както и общи коментари.
Ако имате още въпроси - питайте!
Деконструкцията? … Освен че е повтаряща се дума от пост-структуралисткия жаргон, любим похват на много континентални философи и отвъдокеански литературни теоретици, както впрочем и техника за изтезание на студенти, деконструкцията е преди всичко начин на четене на текстове. При това деконструктивният прочит е винаги критически.
Какво означава това? Деконструкцията си поставя за цел да извади наяве онези изначални допускания, които изграждат мисленето и които присъстват в текста, без да са заявени. Става дума за модели на мисленето, но също за лингвистични, философски, социо-институцинални, политически, културни модели. Всички те играят ролята на дълбинни структури и се проявяват под формата на двойки опозиции (тъкмо затова деконструкцията е „структуралистки жест”, както пише Дерида до проф. Исузу). Следователно деконструктивният прочит първо изважда на преден план двойките опозиции на мисленето, независимо дали те са ясно формулирани в текста за анализ или не. След това идва ред на „разтурянето, разлагането, декомпозиране, деседиментиране на структури”. И тук е ключовата разлика със структурализма.
Защото за структурализма структурите са универсални, вечни и неизменни, важащи в еднаква степен навсякъде, за всекиго и за всички. Затова и структуралният анализ е а-историчен. Пост-структурализмът не търпи подобна претенция за универсализъм, сякаш структурите са вродени или „по природа дадени”, естествени и неподлежащи на питане. Защо нещо се приема за очевидно, логично, за здрав разум, за валидно за всички? То е прието за такова в някакъв конкретен културно-исторически контекст. Защо и как се е получило така, как се е утвърдила (или седиментирала) дадена структура на мисленето, е задачата на една историческа реконструкция: „Вместо да се разруши, трябваше да се разбере как се е конструирал някакъв ‘ансамбъл’ и затова – да се реконструира.” (отново цитирам писмото на Дерида до проф. Исузу). Деконструктивният прочит ще покаже, че тези структури са конструирани. Плод на нечий замисъл (и интереси), политически план, историческо развитие, философска концепция, случайно стечение на обстоятелствата… Принадлежащи на една епоха, място, континент, нация, еманципативен проект… т.е. не са същностни, а само културно относителни.
Какво прави Едуард Саид в откъса за Кючюк Ханъм? Изважда на преден план двойките опозиции и след това показва как едната половина има превес над другата. За него е лесно – „това са историческите факти на господство”, които Флобер само превежда в света на литературата (т.е. във въображаемия дискурс за ориента). От неговата деконструкция става ясно, че това не са структури на мисленето за ориенталката, а структури на господство.
Какво трябваше да направите вие с откъса на онзи лорд (на когото за отмъщение все му забравям името)? Да изведете двойките опозиции и след това да ги поставите под въпрос, или да покажете празното място в структурата, да я направите да се разпадне. На първо място при опозицията рационалност – нерационалност (хаотичност, нелогичност, лъжливост – всеки го е формулирал различно). Защо рационалността е идеал? Защо тя е в привилегированата позиция от двойките противоположности? Как е конструиран този идеал? Това е идеалът на европейското Просвещение – ето го моментът на реконструкция. И оттам този идеал е само културно относителен (принадлежи на запада, а не е универсален). Или западът се опитва да наложи на изтока своя модел на мислене, своята еволюция на философски идеи, своят идеал за прогрес и т.н. и затова поставя ориенталеца в позицията на слабоумния „друг”.
Много от вас са успели да направят деконструкция на този текст, но по друг начин (без да изтъкнат, че рационалността е европейски идеал и как той е конструиран през Просвещението).
За европеизма на Гълъбов обаче никой не е постигнал успех (дали защото този идеал е прекалено близък до нас, за да го деконструираме). Оставям настрана опитите да се сглоби някакъв смислен текст от волни разсъждения по есето на Гълъбов (сторило ви се е лесно и сте оставили въображението си да работи, но без да спазвате изискванията на задачата!). Много от вас са се допитали до текста на Дерида все пак, и що годе имат представа какво е деконструкция. Някои дори са откроили двойки опозиции. Въпреки това остава представата за Европата и европеизирането като някаква същност (дори заплаха). Оставате при тезата на Гълъбов, че това е императив за развитието на България, че е логично, повеля на здравия разум, съдба. А тъкмо това трябваше да деконструирате. Как се е изградила тази представа? Как е конструиран този проект? Дали не е част от националното възраждане? Или е проект за модернизация? Или също възможно ли е да има модернизационен проект (след като всички толкова обръщате внимание на навлизането на предметите от бита, явно модернизацията ви е по-близка перспектива), който да не е свързан с европеизма? Тук не става дума за политическа перспектива, а за идеологически конструкти. Как става така, че европеизмът става ценност? Тук, в България, през 30-те години на миналия век.
Това най-общо по въпроса за деконструкцията, в отговор на Шишо Бакшишо. А къде е сбъркал всеки един от вас е индивидуален въпрос – общи грешки няма, както и общи коментари.
Ако имате още въпроси - питайте!
четвъртък, 29 януари 2009 г.
Въпроси от теста 28.01
1. Фридрих Шлайермахер използва латинската дума “divinatio” със следното значение:
А) криворазбиране;
Б) годишник;
В) разгадаване;
Г) обожествяване.
2. Какво означава фалшиво съзнание?
А) самоизмама
Б) комунизмът премахва фалшивото съзнание, като замества погрешния образ на света с верен
В) отъждествяване на индивидуалното с масовото съзнание
Г) съзнание което не разпознава своите класови интереси в хода на историята
3. Според Барт, митът работи:
А) на нивото на дълбинната структура
Б) на нивото на конотацията
В) на нивото на денотацията
Г) на първото ниво на означаване.
4. Терминът “науки за духа” (Geisteswissenschaften) произхожда от:
а) традицията на “studia humanitatis”;
б) недоразумение при превода на “moral sciences”;
в) от науките за историята;
г) учението на Хегел за абсолютния дух.
5. Според Маркс:
а) идеологията е сбор от религиозни, философски, морални, правни и политически идеи, които сякаш водят независимо съществуване в съзнанието на онези, които ги изповядват, и нямат общо с политическата власт
б) съдържанието на идеологията няма нищо общо със социалната действителност
в) във всяка епоха идеите на господстващата класа са господстващите идеи
д) единствената истинна идеология е тази на работническата класа
6. Големият разказ представлява:
а) критика на Модерността
б) критика на идеологията
в) моделът на знанието в постмодерната епоха
г) критика на концепцията за универсална истина
д) моделът на знанието в модерната епоха
е) критика на дискурса
ж) моделът на истинност в един глобален свят
Какво е “плътно описание”?
Структурирайте отговора си по следния начин:
1. Каква е връзката на този емпиричен метод с метода на разбирането?
2. Като пример използвайте историята, описвана от Клифърд Гийрц като “суматохата с овцете”. Направете разлика между рехаво и плътно описание на тази история.
3. В какви области се прилага този метод? Може ли да се прилага към своята култура? Към съвременни феномени на културата
Какво е „масова култура”?
1. Кои автори въвеждат това понятие? По отношение на какви феномени?
2. Изяснете критическият заряд на понятието.
3. Опитайте се да представите понятието в развитие (съществуват ли по-съвременни критики на горните автори?)
4. Сравнете и разграничете с други сродни понятия, като „културна индустрия” и „популярна култура”.
5. Посочете примери за приложението на понятието в анализа на …
Какво е „голям разказ”?
1. Кой въвежда понятието? На какви други понятия стъпва?
2. Сравнете и разграничете с „дискурс”, „мета-дискурс”, други сродни понятия.
3. Кои са примерите на автора (посочете и обяснете)? Какви други примери можете да дадете?
4. Какви са основните характеристики на големия разказ (как работи той)? Обсъдете въпроса за гледната точка, за истината, ценностите, вечните и неизменни същности.
5. Приложима ли е тази концепция към анализа на феномени от популярната култура? Например …
Как да разбираме другия?
Структурирайте отговора си според следните въпроси:
1. Какви са различните схващания на метода на разбирането?
2. Какво е разбирането на някой, който е като мен (другия), и какво би било разбиране на някой, който ми е напълно чужд (различния)?
3. Как схващате постулата “да разбираме автора (другия?) по-добре отколкото той сам себе си разбира” ?
4. Каква е ролята на предразсъдъците? А на диалога?
Какво е „буржоазният мит”/ „митът отдясно”?
1. Кой автор въвежда това понятие, въз основа на кои други понятия от марксизма (изяснете с две думи тези понятия)? Какво е новото при него?
2. Как работи буржоазният мит? Какви са техниките?
3. Какъв е критическият заряд на понятието?
4. Към анализа на какви феномени може да се прилага? Дайте примери от автора и съвременни примери
Какво е „ориентализъм”?
1. С кой автор го свързвате? Кои други концепции/понятия използва той, за да въведе термина? От кои автори са и какво значат те?
2. Какъв вид дискурс е ориентализма? Какви (чии) цели обслужва? Как работи?
3. Какъв е критическият потенциал на това понятие?
4. Приложимо ли е това понятие в изследването на други феномени (освен изследванията на изтока)? Можете ли да направите някакви аналогии, да приведете примери?
Можете да намерите още примерни тестове (с решения) от
http://wps.pearsoned.co.uk/ema_uk_he_storey_culttheory_4/47/12127/3104758.cw/index.html
(глави 4, 6, 8)
В следващите дни очаквайте:
Какво е деконструкция и къде сбъркахме
Какво е "спорът за метода"
А) криворазбиране;
Б) годишник;
В) разгадаване;
Г) обожествяване.
2. Какво означава фалшиво съзнание?
А) самоизмама
Б) комунизмът премахва фалшивото съзнание, като замества погрешния образ на света с верен
В) отъждествяване на индивидуалното с масовото съзнание
Г) съзнание което не разпознава своите класови интереси в хода на историята
3. Според Барт, митът работи:
А) на нивото на дълбинната структура
Б) на нивото на конотацията
В) на нивото на денотацията
Г) на първото ниво на означаване.
4. Терминът “науки за духа” (Geisteswissenschaften) произхожда от:
а) традицията на “studia humanitatis”;
б) недоразумение при превода на “moral sciences”;
в) от науките за историята;
г) учението на Хегел за абсолютния дух.
5. Според Маркс:
а) идеологията е сбор от религиозни, философски, морални, правни и политически идеи, които сякаш водят независимо съществуване в съзнанието на онези, които ги изповядват, и нямат общо с политическата власт
б) съдържанието на идеологията няма нищо общо със социалната действителност
в) във всяка епоха идеите на господстващата класа са господстващите идеи
д) единствената истинна идеология е тази на работническата класа
6. Големият разказ представлява:
а) критика на Модерността
б) критика на идеологията
в) моделът на знанието в постмодерната епоха
г) критика на концепцията за универсална истина
д) моделът на знанието в модерната епоха
е) критика на дискурса
ж) моделът на истинност в един глобален свят
Какво е “плътно описание”?
Структурирайте отговора си по следния начин:
1. Каква е връзката на този емпиричен метод с метода на разбирането?
2. Като пример използвайте историята, описвана от Клифърд Гийрц като “суматохата с овцете”. Направете разлика между рехаво и плътно описание на тази история.
3. В какви области се прилага този метод? Може ли да се прилага към своята култура? Към съвременни феномени на културата
Какво е „масова култура”?
1. Кои автори въвеждат това понятие? По отношение на какви феномени?
2. Изяснете критическият заряд на понятието.
3. Опитайте се да представите понятието в развитие (съществуват ли по-съвременни критики на горните автори?)
4. Сравнете и разграничете с други сродни понятия, като „културна индустрия” и „популярна култура”.
5. Посочете примери за приложението на понятието в анализа на …
Какво е „голям разказ”?
1. Кой въвежда понятието? На какви други понятия стъпва?
2. Сравнете и разграничете с „дискурс”, „мета-дискурс”, други сродни понятия.
3. Кои са примерите на автора (посочете и обяснете)? Какви други примери можете да дадете?
4. Какви са основните характеристики на големия разказ (как работи той)? Обсъдете въпроса за гледната точка, за истината, ценностите, вечните и неизменни същности.
5. Приложима ли е тази концепция към анализа на феномени от популярната култура? Например …
Как да разбираме другия?
Структурирайте отговора си според следните въпроси:
1. Какви са различните схващания на метода на разбирането?
2. Какво е разбирането на някой, който е като мен (другия), и какво би било разбиране на някой, който ми е напълно чужд (различния)?
3. Как схващате постулата “да разбираме автора (другия?) по-добре отколкото той сам себе си разбира” ?
4. Каква е ролята на предразсъдъците? А на диалога?
Какво е „буржоазният мит”/ „митът отдясно”?
1. Кой автор въвежда това понятие, въз основа на кои други понятия от марксизма (изяснете с две думи тези понятия)? Какво е новото при него?
2. Как работи буржоазният мит? Какви са техниките?
3. Какъв е критическият заряд на понятието?
4. Към анализа на какви феномени може да се прилага? Дайте примери от автора и съвременни примери
Какво е „ориентализъм”?
1. С кой автор го свързвате? Кои други концепции/понятия използва той, за да въведе термина? От кои автори са и какво значат те?
2. Какъв вид дискурс е ориентализма? Какви (чии) цели обслужва? Как работи?
3. Какъв е критическият потенциал на това понятие?
4. Приложимо ли е това понятие в изследването на други феномени (освен изследванията на изтока)? Можете ли да направите някакви аналогии, да приведете примери?
Можете да намерите още примерни тестове (с решения) от
http://wps.pearsoned.co.uk/ema_uk_he_storey_culttheory_4/47/12127/3104758.cw/index.html
(глави 4, 6, 8)
В следващите дни очаквайте:
Какво е деконструкция и къде сбъркахме
Какво е "спорът за метода"
понеделник, 26 януари 2009 г.
За готвещите се за тест
Специален поздрав от Преслав и Милена
ТК Ода
Гадамер с Дилтай за метода спори,
но Шлайермахер му е трудно да обори.
Опитва се в кръга да влезе,
но от Шлайермахеровия контекст му е трудно да излезе.
От предразсъдъци е силно обладан,
от авторитетни умове е вкаран във капан.
Плътно описание не може да направи,
но за сметка на това Гийрц се справи.
Коен все след тъпи овци тича,
защото безумно много ги обича.
Подтикван от своята идеология,
подвежда берберската психология.
Лешек Маркс и Енгелс много ги е тачил
и направленията на марксизма е обкрачил.
За фалшивото съзнание със хъс е писал
и с разсъжденията си мъдри ни е слисал.
Бенямин масовата култура не харесва,
затова ожесточено срещу нея кресва.
За аурата не спира да говори,
за загубата й със всеки спори.
Буржоата със мита си се намесва
и прави се на много интересна.
Да запази анонимност се опитва,
за превръщане в природа историята е лесна.
За дискурса размишлява Лиотар
и се мисли за голям свежар.
Ще му се Фуко да не е писал за това
в първата своя глава.
Саид говори за Ориентализма,
той е за европейците като онанизма.
Своето его с него те галят
и звезди сами си свалят.
Към Лиотар се връщаме отново,
голям разказ от него ще вземем наготово.
Конспекта е време вече да затворим
и за него да спрем да говорим!
Преслав Ганев feat. Милена Бербенкова
ТК Ода
Гадамер с Дилтай за метода спори,
но Шлайермахер му е трудно да обори.
Опитва се в кръга да влезе,
но от Шлайермахеровия контекст му е трудно да излезе.
От предразсъдъци е силно обладан,
от авторитетни умове е вкаран във капан.
Плътно описание не може да направи,
но за сметка на това Гийрц се справи.
Коен все след тъпи овци тича,
защото безумно много ги обича.
Подтикван от своята идеология,
подвежда берберската психология.
Лешек Маркс и Енгелс много ги е тачил
и направленията на марксизма е обкрачил.
За фалшивото съзнание със хъс е писал
и с разсъжденията си мъдри ни е слисал.
Бенямин масовата култура не харесва,
затова ожесточено срещу нея кресва.
За аурата не спира да говори,
за загубата й със всеки спори.
Буржоата със мита си се намесва
и прави се на много интересна.
Да запази анонимност се опитва,
за превръщане в природа историята е лесна.
За дискурса размишлява Лиотар
и се мисли за голям свежар.
Ще му се Фуко да не е писал за това
в първата своя глава.
Саид говори за Ориентализма,
той е за европейците като онанизма.
Своето его с него те галят
и звезди сами си свалят.
Към Лиотар се връщаме отново,
голям разказ от него ще вземем наготово.
Конспекта е време вече да затворим
и за него да спрем да говорим!
Преслав Ганев feat. Милена Бербенкова
неделя, 25 януари 2009 г.
Тест
28 януари от 10ч. (I група) и от 12.30ч. (II група) в 54 ауд.
По-долу ще намерите списък с ключовите понятия, които трябва да знаете за теста. В скоби са посочени авторите, чиито текстове трябва да ползвате за да се готвите по посочените понятия. Отворените въпроси ще са фокусирани върху едно от тези понятия, което да трябва да изясните ("Какво е ..?"), или да го сравните с някое друго.
Подчертавам, че не очаквам от вас да зазубряте определения, цитати от текстовете и пр. Искам да обясните значението на понятието със свои думи, да посочите авторите, които го въвеждат/използват/му дават нова интерпретация и да изясните приложението му чрез примери (към изследването на какво се прилага, какъв е критическият му заряд и т.н.)
Тестът ще продължи 1.30мин без почивка, без мобилни телефони, без да напускате залата.
Имате право да ползвате текстовете, при условие че са чисти (няма записки и подчертавания).
1.“Науки за духа” (Гадамер)
2. Спорът за метода (обяснение и разбиране), Дилтай и Гадамер
3. Вчувстващо разбиране (Дилтай и Гадамер)
4. Херменевтичен кръг (Дилтай и Гадамер)
5. Предразсъдъци (Дилтай и Гадамер)
6. Плътно описание (Гийрц)
7. Идеология (Маркс и Енгелс, Колаковски)
8. Фалшиво съзнание (Колаковски, Барт)
9. Масова култура (Бенямин)
10. Буржоазният мит (Барт)
11. Природа – История (Барт)
12. Дискурс (Фуко, Саид)
13. Ориентализъм (Саид)
14. Голям разказ (Лиотар)
По-долу ще намерите списък с ключовите понятия, които трябва да знаете за теста. В скоби са посочени авторите, чиито текстове трябва да ползвате за да се готвите по посочените понятия. Отворените въпроси ще са фокусирани върху едно от тези понятия, което да трябва да изясните ("Какво е ..?"), или да го сравните с някое друго.
Подчертавам, че не очаквам от вас да зазубряте определения, цитати от текстовете и пр. Искам да обясните значението на понятието със свои думи, да посочите авторите, които го въвеждат/използват/му дават нова интерпретация и да изясните приложението му чрез примери (към изследването на какво се прилага, какъв е критическият му заряд и т.н.)
Тестът ще продължи 1.30мин без почивка, без мобилни телефони, без да напускате залата.
Имате право да ползвате текстовете, при условие че са чисти (няма записки и подчертавания).
1.“Науки за духа” (Гадамер)
2. Спорът за метода (обяснение и разбиране), Дилтай и Гадамер
3. Вчувстващо разбиране (Дилтай и Гадамер)
4. Херменевтичен кръг (Дилтай и Гадамер)
5. Предразсъдъци (Дилтай и Гадамер)
6. Плътно описание (Гийрц)
7. Идеология (Маркс и Енгелс, Колаковски)
8. Фалшиво съзнание (Колаковски, Барт)
9. Масова култура (Бенямин)
10. Буржоазният мит (Барт)
11. Природа – История (Барт)
12. Дискурс (Фуко, Саид)
13. Ориентализъм (Саид)
14. Голям разказ (Лиотар)
вторник, 20 януари 2009 г.
19 януари: Оценка на курса.
Последен срок за текущ контрол (предаване на задачи). Уточнения по конспекта
Семинар: Лиотар (само II група)
5 януари: Пост-структурализъм
feat. Мая Минчева пост-структурализъм.ppt;
Семинар: Фуко и Саид
Речник на основните понятия от пост-структурализма (GLosar), изготвен от Мая Минчева
22 декември: Структурализъм 2 част
Derrida 1966 (изтегли оттук)
1 декември: Британски културологични изследвания
10 ноември: Марксизмът - основни идеи при анализа на културата
27 октомври : Феноменологични подходи към културата - продължение
(Алфред Шютц, Харолд Гарфинкъл и Хана Арент). Феноменология - 2част (.ppt); Арент (.ppt)
Семинар: Херменевтиката на Гадамер - продъжение.
Семинар: Интерпретативна антропология. Какво е "плътно описание"?20 октомври: Феноменологични подходи към културата.
Едмунд Хусерл. История на феноменологичното движение. Феноменология - 1 част (.ppt)
Семинар: Херменевтиката на Ханс-Георг Гадамер.
Семинар: Херменевтиката на Ханс-Георг Гадамер.
13 октомври: Неокантиански подход към културата.
„Спорът за метода”: oбяснение и разбиране. Неокантианство (.ppt) ; Rickert-text.pdf
6 октомври: Представяне на курса.
Основни парадигми в теoрия на културата. Представяне на курса (.ppt), Хронологична таблица
Семинар: Проблемът за осмислянето на културата в социалните науки и хуманитаристиката. Дискурсът за културата.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
