Какво е „големият разказ” по Лиотар?

В отговор на въпроса от анкетата, първо трябва да се запитаме дали големият разказ е критика. Критика на какво? Големият разказ е тотализиращ или универсален обяснителен модел, модел на всичко. Т.е. той нищо не критикува, нищо не променя, нищо не развенчава, а само дава отговорите на всички въпроси – за миналото, за бъдещето, за истината, за красивото и възвишеното, за доброто, за героичното...
Големите разкази или метаразказите (фр. „мétarécit”, англ. "grand narratives”) са модел на линейно целеустременото време, при които рационалните действия на историческите субекти се предават като постижения на следващото поколение и така докато историята не постигне своята отдалечена и идеализирана крайна цел, която може да бъде еманципацията на разума (в големия разказ на Просвещението), освобождението на работниците (Маркс), еволюцията на видовете (Дарвин), един по-добър и по-справедлив свят (в големия разказ на социализма, на религията) и т.н. Тези цели се тълкуват като универсални и безвъпросни истини, което на свой ред позволява големите разкази да се използват за легитимиране на разнообразни проекти (научни, социални, политически).
Лиотар определя "постмодерното" като недоверие в метаразказите. Според него този вид наративи губят от своята убедителност и са неспособни да предоставят адекватна представа за света. Станали сме чувствителни към различието, многообразието, несъизмеримостта на изповядваните от нас убеждения, желания. Онази далечна идеализирана цел се разпада на множество отделни, малки цели, в зависимост от волята и желанията на всеки отделен, еманципиран от Просвещението, субект. Постмодерността заменя тотализиращия голям разказ с безкрайно множество от микро-разкази, където просто всичко е възможно или всичко става („anything goes”). Моделът на метанаративите е заместен от модела на езиковите игри на Витгенщайн, които са едновременно език и практика (форма на живот) и правило на самите себе си.
Какъв е моделът на истинност в един глобален свят? Универсалната и вечна истина на големия разказ? Или фрагментарната, но многолика истина (истини?) на безкрайното множество от езикови игри? Зависи какво разбирате под глобален свят. Аз разбирам съвременният свят, който отдавна се е разпаднал на множество светове (и за мен не това е верният отговор на анкетата, аз залагам на г)моделът на истинност в модерната епоха). Има обаче автори – теоретици на глобализацията – които твърдят, че светът е плосък. Че вследствие на средствата за комуникация и транспорт, глобалният пазар и т.н., светът се е уеднаквил… и вероятно отново живеем в един уеднаквен и еднообразен глобален свят, в който се движим към една идеализирана, но вече не така далечна цел … Демокрация? Консумация? Просперитет? ( или също социална държава, човешки права, списъкът с възможностите може да е безкраен) Така че и вашият отговор става верен.
Да приемем временно моята хипотеза – за разпадането на истинността в микронаративи.
Ако в този многообразен и разнолик фрагментиран свят на микро-разкази всеки е свободен да съществува в собствената си езикова игра/форма на живот, тогава как е възможно съвместното им съществуване? Има ли съизмеримост на световете? Могат ли те да живеят заедно? И каква е нормата? Какво се случва с регулативните идеали? Иначе казано, може ли човечеството да живее без идеали?
(следва продължение)