Обяснение и разбиране

по последния въпрос от анкетата: Какво е "спорът за метода"? - верен отговор с): противопоставянето на обяснение и разбиране

“Спорът за метода” се подема от неокантианството на границата на XIX-ти и XX-ти век. Неокантианците правят първите опити за философско обосноваване на отделен род дисциплини, обединяващи история, класически изследвания/филология, изкуствознание, литературознание, събирателно наричани „науки за историята” (или историка), „науки за духа” (според спорния превод на moral sciences), „науки за културата” (Рикерт). Към този момент, полето на епистемологията е доминирано от двутомното съчинение на Джон Стюарт Мил Система на логиката, в което се извежда индукцията като единен метод за научно познание (за всички науки). Ето как Дж. Ст. Мил определя каузалното обяснение: “Един индивидуален факт се смята за обяснен когато е посочена неговата причина, т.е. като се изведе законът или законите за причинност, на чието осъществяване той е резултат.” Причинното обяснение в науката следователно се състои в подвеждането на индивидуални случаи под хипотетично приети общи закони на природата, включително на “човешката природа”. Съответно по отношение на телеологични или крайни обяснения, т.е. опитите фактите да се разглеждат в термините на намерения, цели и целесъобразност, или се твърди че са ненаучни, или след съответното “очистване” от психологични и “духовни” остатъци, те да бъдат свеждани до каузални обяснения.

Първата стъпка в опита за обосноваване на науките за духа е отхвърлянето на методологическия монизъм (постулатът за индукцията като единен метод за научно познание). Винделбанд разделя науките на номотетични и идеографски. Дилтай на свой ред „възкресява” методологическата дихотомия обяснение – разбиране (Erklären - Verstehen), първоначално формулирана от Дройзен (1858г.).

Всяко обяснение може да послужи на разбирането, но разбирането има също и един психологически момент, който не се съдържа в обяснението. Първоначално се акцентира именно на психологическия момент и Зимел е този, който пръв тълкува разбирането като форма на “вчувстване”. Емпатията е всъщност пресъздаване в ума на изследователя на общата умствена атмосфера или мислите, чувствата, мотивациите, на обектите на изследване (атмосфера – защото не е задължително тези обекти да са живи същества, които имат чувства, мисли, мотивации, може да са артефакти продукт от напластявание на смисли, чувства, мотивации в една обща атмосфера – напр “духът на времето”).

Разбирането, за разлика от обяснението, се свързва с интенционалността. “Това което разбираме, са целите и намеренията на даден агент, смисъла на даден знак или символ, значението на дадена социална институция или религиозен ритуал.” (von Wright 1971) Трябва също така да се разграничава психологическият момент, съдържащ се в романтическата теория за разбирането от херменевтичното разбиране, което е “повече семантична, отколкото психологическа категория”.

Допълнение: дебатът намира продължение и продължава да е жив в епистемологията на социалните науки на XXв., като отначало логиката на историческото знание е преразгледана от Карл Хемпел (1942), а после е подет в традицията на аналитичната философия на действието от Георг Хенрик фон Райт. Прагматистка интерпретация на дебата е предложена от Карл-Ото Апел. (последното е само за информация, ако продължите да се интересувате).

von Wright, Georg Henrik, 1971 Explanation and Understanding. Cornell, Ithaca, New York.

Hempel, Carl Gustav 1942 “The Function of General Laws in History.” Journal of Philosophy 39.

Apel, Karl-Otto 1984 (1979) Understanding and Explanation: A Transcendental-Pragmatic Perspective. The MIT Press.

Zaccaî-Reyners, Nathalie (éd.), 2003 Explication – Compréhension : Regards sur les sources et l’actualité d’une controverse épistémologique. Bruxelles, Éditions de l’Université de Bruxelles.