Какво е деконструкция и къде сбъркахме?

(писмо до Шишо Бакшишо)

Деконструкцията? … Освен че е повтаряща се дума от пост-структуралисткия жаргон, любим похват на много континентални философи и отвъдокеански литературни теоретици, както впрочем и техника за изтезание на студенти, деконструкцията е преди всичко начин на четене на текстове. При това деконструктивният прочит е винаги критически.
Какво означава това? Деконструкцията си поставя за цел да извади наяве онези изначални допускания, които изграждат мисленето и които присъстват в текста, без да са заявени. Става дума за модели на мисленето, но също за лингвистични, философски, социо-институцинални, политически, културни модели. Всички те играят ролята на дълбинни структури и се проявяват под формата на двойки опозиции (тъкмо затова деконструкцията е „структуралистки жест”, както пише Дерида до проф. Исузу). Следователно деконструктивният прочит първо изважда на преден план двойките опозиции на мисленето, независимо дали те са ясно формулирани в текста за анализ или не. След това идва ред на „разтурянето, разлагането, декомпозиране, деседиментиране на структури”. И тук е ключовата разлика със структурализма.
Защото за структурализма структурите са универсални, вечни и неизменни, важащи в еднаква степен навсякъде, за всекиго и за всички. Затова и структуралният анализ е а-историчен. Пост-структурализмът не търпи подобна претенция за универсализъм, сякаш структурите са вродени или „по природа дадени”, естествени и неподлежащи на питане. Защо нещо се приема за очевидно, логично, за здрав разум, за валидно за всички? То е прието за такова в някакъв конкретен културно-исторически контекст. Защо и как се е получило така, как се е утвърдила (или седиментирала) дадена структура на мисленето, е задачата на една историческа реконструкция: „Вместо да се разруши, трябваше да се разбере как се е конструирал някакъв ‘ансамбъл’ и затова – да се реконструира.” (отново цитирам писмото на Дерида до проф. Исузу). Деконструктивният прочит ще покаже, че тези структури са конструирани. Плод на нечий замисъл (и интереси), политически план, историческо развитие, философска концепция, случайно стечение на обстоятелствата… Принадлежащи на една епоха, място, континент, нация, еманципативен проект… т.е. не са същностни, а само културно относителни.
Какво прави Едуард Саид в откъса за Кючюк Ханъм? Изважда на преден план двойките опозиции и след това показва как едната половина има превес над другата. За него е лесно – „това са историческите факти на господство”, които Флобер само превежда в света на литературата (т.е. във въображаемия дискурс за ориента). От неговата деконструкция става ясно, че това не са структури на мисленето за ориенталката, а структури на господство.
Какво трябваше да направите вие с откъса на онзи лорд (на когото за отмъщение все му забравям името)? Да изведете двойките опозиции и след това да ги поставите под въпрос, или да покажете празното място в структурата, да я направите да се разпадне. На първо място при опозицията рационалност – нерационалност (хаотичност, нелогичност, лъжливост – всеки го е формулирал различно). Защо рационалността е идеал? Защо тя е в привилегированата позиция от двойките противоположности? Как е конструиран този идеал? Това е идеалът на европейското Просвещение – ето го моментът на реконструкция. И оттам този идеал е само културно относителен (принадлежи на запада, а не е универсален). Или западът се опитва да наложи на изтока своя модел на мислене, своята еволюция на философски идеи, своят идеал за прогрес и т.н. и затова поставя ориенталеца в позицията на слабоумния „друг”.
Много от вас са успели да направят деконструкция на този текст, но по друг начин (без да изтъкнат, че рационалността е европейски идеал и как той е конструиран през Просвещението).
За европеизма на Гълъбов обаче никой не е постигнал успех (дали защото този идеал е прекалено близък до нас, за да го деконструираме). Оставям настрана опитите да се сглоби някакъв смислен текст от волни разсъждения по есето на Гълъбов (сторило ви се е лесно и сте оставили въображението си да работи, но без да спазвате изискванията на задачата!). Много от вас са се допитали до текста на Дерида все пак, и що годе имат представа какво е деконструкция. Някои дори са откроили двойки опозиции. Въпреки това остава представата за Европата и европеизирането като някаква същност (дори заплаха). Оставате при тезата на Гълъбов, че това е императив за развитието на България, че е логично, повеля на здравия разум, съдба. А тъкмо това трябваше да деконструирате. Как се е изградила тази представа? Как е конструиран този проект? Дали не е част от националното възраждане? Или е проект за модернизация? Или също възможно ли е да има модернизационен проект (след като всички толкова обръщате внимание на навлизането на предметите от бита, явно модернизацията ви е по-близка перспектива), който да не е свързан с европеизма? Тук не става дума за политическа перспектива, а за идеологически конструкти. Как става така, че европеизмът става ценност? Тук, в България, през 30-те години на миналия век.
Това най-общо по въпроса за деконструкцията, в отговор на Шишо Бакшишо. А къде е сбъркал всеки един от вас е индивидуален въпрос – общи грешки няма, както и общи коментари.
Ако имате още въпроси - питайте!