Връщам се към темата от понеделник за истинността в един глобален свят. Какво се случва след края на големите разкази, когато всичко се разпада на безкрайно множество от микронаративи? Когато всяка форма на живот определя своя идеал? Не съществува само едно значение, а безкрайно множество такива, всички те културно, езиково или исторически конструирани. Истината, красивото, доброто или също политически желаното вече не са универсални, а само културно относителни. И също несъизмерими. И всяка култура има еднакво право на съществуване с останалите. Кое е ценност тогава? И как тези безкрайно различни култури и техните конструкции за ценност могат да влязат в диалог една с друга, да съжителстват?
Сигурна съм, че можете да предложите решения. И аз предлагам моето:
Една от възможностите за решаване на проблема за несъизмеримостта на културите (и техните ценности) след разпадането на големите разкази е фигурата на „либералния ироник”. Според Ричард Рорти: „Либералите са хора, които смятат, че жестокостта е най-лошата ни проява. С думата ‘ироник’ наричам човека, който е готов да приеме случайността на своите най-важни вярвания и желания – някой, който е готов да изостави идеята, че тези важни вярвания и желания са свързани с нещо отвъд времето и случайността.” Ироникът следователно приема, че неговата собствена форма на живот е само относителна, случайна, не претендира за универсална истина, и не смята, че тя трябва да е общоприета, да се налага на различните от нея форми на живот. Интелектуалецът-ироник не вярва „в някакъв ред отвъд времето и промяната, който едновременно определя смисъла на човешката екзистенция и установява йерархия от отговорности”. Иронията от този вид всъщност засилва нашата чувствителност към другите, към техните вярвания и желания. Либералните ироници са хората, които засилват чувствителността към „отделните детайли на болката и унижението на други, непознати хора”. Либералният ироник следователно е фигура, която позволява едновременно да се отърсим от есенциализма на големите разкази и да намерим решение на моралния проблем, който се поставя от тяхното разпадане.
Опитайте се да предложите друго решение. Или поне коментирайте моето. И по този начин потренирайте за изпита. Все пак не очаквам от вас да демонстрирате изключително добра памет, а мислене. А в най-добрия случай критика!
четвъртък, 12 февруари 2009 г.
понеделник, 9 февруари 2009 г.
Какво е „големият разказ” по Лиотар?
В отговор на въпроса от анкетата, първо трябва да се запитаме дали големият разказ е критика. Критика на какво? Големият разказ е тотализиращ или универсален обяснителен модел, модел на всичко. Т.е. той нищо не критикува, нищо не променя, нищо не развенчава, а само дава отговорите на всички въпроси – за миналото, за бъдещето, за истината, за красивото и възвишеното, за доброто, за героичното...
Големите разкази или метаразказите (фр. „мétarécit”, англ. "grand narratives”) са модел на линейно целеустременото време, при които рационалните действия на историческите субекти се предават като постижения на следващото поколение и така докато историята не постигне своята отдалечена и идеализирана крайна цел, която може да бъде еманципацията на разума (в големия разказ на Просвещението), освобождението на работниците (Маркс), еволюцията на видовете (Дарвин), един по-добър и по-справедлив свят (в големия разказ на социализма, на религията) и т.н. Тези цели се тълкуват като универсални и безвъпросни истини, което на свой ред позволява големите разкази да се използват за легитимиране на разнообразни проекти (научни, социални, политически).
Лиотар определя "постмодерното" като недоверие в метаразказите. Според него този вид наративи губят от своята убедителност и са неспособни да предоставят адекватна представа за света. Станали сме чувствителни към различието, многообразието, несъизмеримостта на изповядваните от нас убеждения, желания. Онази далечна идеализирана цел се разпада на множество отделни, малки цели, в зависимост от волята и желанията на всеки отделен, еманципиран от Просвещението, субект. Постмодерността заменя тотализиращия голям разказ с безкрайно множество от микро-разкази, където просто всичко е възможно или всичко става („anything goes”). Моделът на метанаративите е заместен от модела на езиковите игри на Витгенщайн, които са едновременно език и практика (форма на живот) и правило на самите себе си.
Какъв е моделът на истинност в един глобален свят? Универсалната и вечна истина на големия разказ? Или фрагментарната, но многолика истина (истини?) на безкрайното множество от езикови игри? Зависи какво разбирате под глобален свят. Аз разбирам съвременният свят, който отдавна се е разпаднал на множество светове (и за мен не това е верният отговор на анкетата, аз залагам на г)моделът на истинност в модерната епоха). Има обаче автори – теоретици на глобализацията – които твърдят, че светът е плосък. Че вследствие на средствата за комуникация и транспорт, глобалният пазар и т.н., светът се е уеднаквил… и вероятно отново живеем в един уеднаквен и еднообразен глобален свят, в който се движим към една идеализирана, но вече не така далечна цел … Демокрация? Консумация? Просперитет? ( или също социална държава, човешки права, списъкът с възможностите може да е безкраен) Така че и вашият отговор става верен.
Да приемем временно моята хипотеза – за разпадането на истинността в микронаративи.
Ако в този многообразен и разнолик фрагментиран свят на микро-разкази всеки е свободен да съществува в собствената си езикова игра/форма на живот, тогава как е възможно съвместното им съществуване? Има ли съизмеримост на световете? Могат ли те да живеят заедно? И каква е нормата? Какво се случва с регулативните идеали? Иначе казано, може ли човечеството да живее без идеали?
(следва продължение)
Големите разкази или метаразказите (фр. „мétarécit”, англ. "grand narratives”) са модел на линейно целеустременото време, при които рационалните действия на историческите субекти се предават като постижения на следващото поколение и така докато историята не постигне своята отдалечена и идеализирана крайна цел, която може да бъде еманципацията на разума (в големия разказ на Просвещението), освобождението на работниците (Маркс), еволюцията на видовете (Дарвин), един по-добър и по-справедлив свят (в големия разказ на социализма, на религията) и т.н. Тези цели се тълкуват като универсални и безвъпросни истини, което на свой ред позволява големите разкази да се използват за легитимиране на разнообразни проекти (научни, социални, политически).
Лиотар определя "постмодерното" като недоверие в метаразказите. Според него този вид наративи губят от своята убедителност и са неспособни да предоставят адекватна представа за света. Станали сме чувствителни към различието, многообразието, несъизмеримостта на изповядваните от нас убеждения, желания. Онази далечна идеализирана цел се разпада на множество отделни, малки цели, в зависимост от волята и желанията на всеки отделен, еманципиран от Просвещението, субект. Постмодерността заменя тотализиращия голям разказ с безкрайно множество от микро-разкази, където просто всичко е възможно или всичко става („anything goes”). Моделът на метанаративите е заместен от модела на езиковите игри на Витгенщайн, които са едновременно език и практика (форма на живот) и правило на самите себе си.
Какъв е моделът на истинност в един глобален свят? Универсалната и вечна истина на големия разказ? Или фрагментарната, но многолика истина (истини?) на безкрайното множество от езикови игри? Зависи какво разбирате под глобален свят. Аз разбирам съвременният свят, който отдавна се е разпаднал на множество светове (и за мен не това е верният отговор на анкетата, аз залагам на г)моделът на истинност в модерната епоха). Има обаче автори – теоретици на глобализацията – които твърдят, че светът е плосък. Че вследствие на средствата за комуникация и транспорт, глобалният пазар и т.н., светът се е уеднаквил… и вероятно отново живеем в един уеднаквен и еднообразен глобален свят, в който се движим към една идеализирана, но вече не така далечна цел … Демокрация? Консумация? Просперитет? ( или също социална държава, човешки права, списъкът с възможностите може да е безкраен) Така че и вашият отговор става верен.
Да приемем временно моята хипотеза – за разпадането на истинността в микронаративи.
Ако в този многообразен и разнолик фрагментиран свят на микро-разкази всеки е свободен да съществува в собствената си езикова игра/форма на живот, тогава как е възможно съвместното им съществуване? Има ли съизмеримост на световете? Могат ли те да живеят заедно? И каква е нормата? Какво се случва с регулативните идеали? Иначе казано, може ли човечеството да живее без идеали?
(следва продължение)
вторник, 3 февруари 2009 г.
Обяснение и разбиране
по последния въпрос от анкетата: Какво е "спорът за метода"? - верен отговор с): противопоставянето на обяснение и разбиране
“Спорът за метода” се подема от неокантианството на границата на XIX-ти и XX-ти век. Неокантианците правят първите опити за философско обосноваване на отделен род дисциплини, обединяващи история, класически изследвания/филология, изкуствознание, литературознание, събирателно наричани „науки за историята” (или историка), „науки за духа” (според спорния превод на moral sciences), „науки за културата” (Рикерт). Към този момент, полето на епистемологията е доминирано от двутомното съчинение на Джон Стюарт Мил Система на логиката, в което се извежда индукцията като единен метод за научно познание (за всички науки). Ето как Дж. Ст. Мил определя каузалното обяснение: “Един индивидуален факт се смята за обяснен когато е посочена неговата причина, т.е. като се изведе законът или законите за причинност, на чието осъществяване той е резултат.” Причинното обяснение в науката следователно се състои в подвеждането на индивидуални случаи под хипотетично приети общи закони на природата, включително на “човешката природа”. Съответно по отношение на телеологични или крайни обяснения, т.е. опитите фактите да се разглеждат в термините на намерения, цели и целесъобразност, или се твърди че са ненаучни, или след съответното “очистване” от психологични и “духовни” остатъци, те да бъдат свеждани до каузални обяснения.
Първата стъпка в опита за обосноваване на науките за духа е отхвърлянето на методологическия монизъм (постулатът за индукцията като единен метод за научно познание). Винделбанд разделя науките на номотетични и идеографски. Дилтай на свой ред „възкресява” методологическата дихотомия обяснение – разбиране (Erklären - Verstehen), първоначално формулирана от Дройзен (1858г.).
Всяко обяснение може да послужи на разбирането, но разбирането има също и един психологически момент, който не се съдържа в обяснението. Първоначално се акцентира именно на психологическия момент и Зимел е този, който пръв тълкува разбирането като форма на “вчувстване”. Емпатията е всъщност пресъздаване в ума на изследователя на общата умствена атмосфера или мислите, чувствата, мотивациите, на обектите на изследване (атмосфера – защото не е задължително тези обекти да са живи същества, които имат чувства, мисли, мотивации, може да са артефакти продукт от напластявание на смисли, чувства, мотивации в една обща атмосфера – напр “духът на времето”).
Разбирането, за разлика от обяснението, се свързва с интенционалността. “Това което разбираме, са целите и намеренията на даден агент, смисъла на даден знак или символ, значението на дадена социална институция или религиозен ритуал.” (von Wright 1971) Трябва също така да се разграничава психологическият момент, съдържащ се в романтическата теория за разбирането от херменевтичното разбиране, което е “повече семантична, отколкото психологическа категория”.
Допълнение: дебатът намира продължение и продължава да е жив в епистемологията на социалните науки на XXв., като отначало логиката на историческото знание е преразгледана от Карл Хемпел (1942), а после е подет в традицията на аналитичната философия на действието от Георг Хенрик фон Райт. Прагматистка интерпретация на дебата е предложена от Карл-Ото Апел. (последното е само за информация, ако продължите да се интересувате).
von Wright, Georg Henrik, 1971 Explanation and Understanding. Cornell, Ithaca, New York.
Hempel, Carl Gustav 1942 “The Function of General Laws in History.” Journal of Philosophy 39.
Apel, Karl-Otto 1984 (1979) Understanding and Explanation: A Transcendental-Pragmatic Perspective. The MIT Press.
Zaccaî-Reyners, Nathalie (éd.), 2003 Explication – Compréhension : Regards sur les sources et l’actualité d’une controverse épistémologique. Bruxelles, Éditions de l’Université de Bruxelles.
“Спорът за метода” се подема от неокантианството на границата на XIX-ти и XX-ти век. Неокантианците правят първите опити за философско обосноваване на отделен род дисциплини, обединяващи история, класически изследвания/филология, изкуствознание, литературознание, събирателно наричани „науки за историята” (или историка), „науки за духа” (според спорния превод на moral sciences), „науки за културата” (Рикерт). Към този момент, полето на епистемологията е доминирано от двутомното съчинение на Джон Стюарт Мил Система на логиката, в което се извежда индукцията като единен метод за научно познание (за всички науки). Ето как Дж. Ст. Мил определя каузалното обяснение: “Един индивидуален факт се смята за обяснен когато е посочена неговата причина, т.е. като се изведе законът или законите за причинност, на чието осъществяване той е резултат.” Причинното обяснение в науката следователно се състои в подвеждането на индивидуални случаи под хипотетично приети общи закони на природата, включително на “човешката природа”. Съответно по отношение на телеологични или крайни обяснения, т.е. опитите фактите да се разглеждат в термините на намерения, цели и целесъобразност, или се твърди че са ненаучни, или след съответното “очистване” от психологични и “духовни” остатъци, те да бъдат свеждани до каузални обяснения.
Първата стъпка в опита за обосноваване на науките за духа е отхвърлянето на методологическия монизъм (постулатът за индукцията като единен метод за научно познание). Винделбанд разделя науките на номотетични и идеографски. Дилтай на свой ред „възкресява” методологическата дихотомия обяснение – разбиране (Erklären - Verstehen), първоначално формулирана от Дройзен (1858г.).
Всяко обяснение може да послужи на разбирането, но разбирането има също и един психологически момент, който не се съдържа в обяснението. Първоначално се акцентира именно на психологическия момент и Зимел е този, който пръв тълкува разбирането като форма на “вчувстване”. Емпатията е всъщност пресъздаване в ума на изследователя на общата умствена атмосфера или мислите, чувствата, мотивациите, на обектите на изследване (атмосфера – защото не е задължително тези обекти да са живи същества, които имат чувства, мисли, мотивации, може да са артефакти продукт от напластявание на смисли, чувства, мотивации в една обща атмосфера – напр “духът на времето”).
Разбирането, за разлика от обяснението, се свързва с интенционалността. “Това което разбираме, са целите и намеренията на даден агент, смисъла на даден знак или символ, значението на дадена социална институция или религиозен ритуал.” (von Wright 1971) Трябва също така да се разграничава психологическият момент, съдържащ се в романтическата теория за разбирането от херменевтичното разбиране, което е “повече семантична, отколкото психологическа категория”.
Допълнение: дебатът намира продължение и продължава да е жив в епистемологията на социалните науки на XXв., като отначало логиката на историческото знание е преразгледана от Карл Хемпел (1942), а после е подет в традицията на аналитичната философия на действието от Георг Хенрик фон Райт. Прагматистка интерпретация на дебата е предложена от Карл-Ото Апел. (последното е само за информация, ако продължите да се интересувате).
von Wright, Georg Henrik, 1971 Explanation and Understanding. Cornell, Ithaca, New York.
Hempel, Carl Gustav 1942 “The Function of General Laws in History.” Journal of Philosophy 39.
Apel, Karl-Otto 1984 (1979) Understanding and Explanation: A Transcendental-Pragmatic Perspective. The MIT Press.
Zaccaî-Reyners, Nathalie (éd.), 2003 Explication – Compréhension : Regards sur les sources et l’actualité d’une controverse épistémologique. Bruxelles, Éditions de l’Université de Bruxelles.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
