Какво е „позитивната наука”?

Най-трудно се обясняват очевидни неща, за които сякаш всеки по интуиция знае какво е. Още по-трудно е обаче изобщо да се запитаме за тези очевидни неща,които обикновено не забелязваме. Е, първата стъпка вече е направена – попитахте ме „Какво е позитивната наука?” (благодаря на Анастасия за въпроса). И сега остава аз да обясня …
Позитивна в първото и най-близко до ума значение е онази наука, която описва нещата такива каквито са, и това описание е вярно и неоспоримо. Позитивната науката изказва позитивни и категорични твърдения от типа „Нещата са такива и такива.”, например: „Алуминият е метал и е електропроводим.”, „Водата кипи при 100°С.”, или „Икономическите кризи водят до народно недоволство.”, или „Микеланджело е гений.”, или „Ленин е имал психическо разстройство.” Проблемът е в това, че не всички тези твърдения са неоспорими. Как да стигнем тогава до такива категорични и универсални позитивни твърдения, които да описват нещата такива каквито са?
За философията на науката това е много стар въпрос. Съществува дори интелектуално течение (-изъм), което си поставя за цел да отговори на този въпрос – позитивизмът. За негов баща се смята социологът Огюст Конт (1798-1857). Ще ви спестя дългата история на позитивизма и ще резюмирам основното в три постулата.
Трите постулата на позитивната наука:

• Самостоятелност на предмета на изследване
• Единство на метода или методологически монизъм
• “Откриване” на всеобщи природни закони

Според първия постулат всяка наука трябва да има свой собствен обект на изследване. За биологията това е живата природа, за физиката – неживата , за химията – химическите елементи, за историята – миналото, за социологията – обществото, за изкуствознанието – изкуството, а за културологията – културата. Или може би също миналото на културата, или само най-високите достижения на човешкото творчество, т.е. шедьоври, или не – това беше за изкуствознанието, а за културата беше начина на живот, или това беше обществото? Засега оставям настрана дребните културологични дрязги и се връщам на втория постулат на позитивната наука. Онова, което удържа цялото това многообразие на обекти на изследване в единството на науката е, че към всички тях може да се прилага един и същи метод на изследване. Това е тезата за методологическия монизъм – във всички науки може да се прилага един и същи (универсален) метод. Метод не значи нищо друго освен последователност от стъпки. Кои са стъпките на едни научно изследване? Как формулираме хипотезата? Как я проверяваме? Методът, за които говорим тук, е описан от Франсиз Бейкън (1561-1626). Теорията за индукцията е описана в неговия Нов Органон (реплика на Аристотеловия Органон). Ученият започва с провеждането на голямо количество наблюдения. Щом приключи стадия на наблюдението, той формулира обобщена хипотеза за наблюдаваните явления, която да се ползва като общ закон или теория, основаваща се на наблюдението. Ето че стигнахме и до третият постулат – за всеобщите природни закони. Формулираните въз основа на индуктивния метод общи закони могат впоследствие да послужат за предвиждането на бъдещи събития от подобен характер.
Ирония на съдбата е, че Бейкън намира смъртта си вследствие на приложението на метода си. Ако вярваме на свидетелството на Джон Обри, в студент зимен ден той внезапно решил да замрази една кокошка, за да провери дали това би запазило месото й за по-дълго. Сиреч решил да проведе емпиричен експеримент. Вследствие на опита със снега обаче развил пневмония и за два-три дни се свършил.
Принципът на индукцията (от частното към общото), може да бъде формулиран по следния начин: “Ако един (или няколко) представителя на един клас от обекти има дадено свойство, можем да предположим, че всички представители на този клас имат същото свойство.” (алуминият, желязото и медта са електропроводими, следователно всички металите са електропроводими). Очевидната грешка тук е, че не всички представители на дадения клас са наблюдавани. Обобщението се прави на база частично наблюдение само на ограничен брой отделни случаи. Извеждането на универсални съждения въз основа на частни такива е логическа грешка. Или за по-ясно: наблюдавал съм много пъти, че водата завира при 100 градуса. Мога да предположа, че и следващия път ще заври при 100°С. За това обаче няма никаква логическа необходимост, т.е. от логическа гледна точка това е недоказуемо.
Това е логическата критика на индукцията. Вече през 20в. се развива т.нар. „логически позитивизъм” на Виенския кръг, към който спада и онзи Карл Густав Хемпел с пукнатия радиатор на колата, но много преди него Морис Шлик, Ото Нойрат, Рудолф Карнап. Според тях науката просто е задръстена с остатъци от метафизиката, т.е. нормативни и ценностни съждения, които й пречат да се развива позитивно. Съждения от типа „Снегът е красив”, или „Трябва да има справедливост на този свят” или „Луната е направена от синьо сирене”, или „Бог съществува” - нямат корелат в действителността. Няма такова състояние на нещата в света, което да съответства на подобни съждения в езика. Те не могат да бъдат верифицирани (верифицирани=да получат потвърждение от наблюдението на емпирични факти). Как можете да потвърдите, че Бог съществува чрез наблюдение? Не, Бог не е емпирически наблюдаем и следователно единственият ни извод е, че подобно съждение – което нито може да се потвърди, нито да се отхвърли въз основа на наблюдение, просто не принадлежи на позитивната наука. То принадлежи на религията (или на теологията, или на поезията, или на правото, или …). По-късно сър Карл Попър предлага да заместим принципът на верификацията (емпирическата проверка на съжденията като критерий за научност) с принципа на фалсификацията (или едно съждение принадлежи на науката само ако то може да бъде емпирически опровергано).
Трябва ли да се отърсим от подобни ценностни съждения? Или напротив – те са собственият обект на изследване на „науките за духа”? Позитивистки или анти-позитивистки са науките за културата? Засега мога да кажа само, че и двете решения са грешни.
А във вторник ще се опитам да ви представя феноменологичната гледна точка. И тогава ще се колебаем между натуралистко и културалистко описание на състояния на нещата.

Колкото до въпроса има ли при Дилтай дуализъм на методите? О, да, определено. Той е от тези – анти-позитивистите. Но не съм сигурна, че правилно си спомням въпроса. Затова, Анна Александра – ако искате, можете пак да ми го отправите тук.